Важно ли е как изглеждам?

А как изглежда чужденецът?

Хората винаги ме питат разни неща – къде е спирката на автобуса?, къде е пощата/центърът/гарата?, колко е часът? (този въпрос продължават да ми го задават и сега, когато отдавна не съм във възрастта на тийнейджърските флиртове). Освен това, всички анкетьори на улицата, циганки, които гледат на ръка и обещават щастие на документ, всякакви хора в затруднение са привлечени от мен. Един бивш колега, който се упражняваше като астролог и любител психолог и затова имаше обяснение за всички необясними неща, казваше, че привличам всякакви объркани души, защото излъчвам спокойствие и доверие.

Това всъщност никога не ми е създавало особени проблеми – до момента, когато заживях в Чехия. Оказа се, че тази "вибрация на доверието" действа и тук. Постоянно ме питат разни неща – за маршрути, дали шоколадите на промоция в супера са наистина добри, как се стига до Кулатяка, гъбите полски ли са (имаше една истерия в Чехия, че полските стоки са некачествени). Първите месеци беше трудно, макар че разбирах какво ме питат, не можех да кажа нищо повече от Ano/Ne (да/не) или Nevím, nemluvím česky (не знам, не говоря чешки). Туристите в Прага също "разпознават" в мене местния човек, но тогава английският ми помага.

Известно време много се забавлявах с това положение, дори започнах да си мисля, че може пък наистина да имам някаква антропологическа близост с чешкия тип. Не съм руса, дори и тъмноруса не съм. Изглеждам обикновено, стандартен български тип – пъстри очи и кестенява коса, правилни черти, кожа – бяла, но пък лесно получавам загар, ръст – около средния, тегло – трудно е да се каже нещо конкретно – приличам на дете, гледано от баба си, т.е. с няколко килограма повече, отколкото разрешава здравословната норма. С една дума, изглеждам като повечето българки (с изключение на по-слабите), в България никой не е имал съмнение относно това.

През лятото установих, че явно съм по-универсален тип. Докато търпеливо си чаках реда на дълга опашка пред WC на бензиностанция в Унгария, заедно с няколко унгарки и жените на пътуващите гастарбайтери, една туркиня ме заговори на турски. Като ме видя, че не отговарям, направи едно щракащо движение с пръсти (напомни ми на нашия знак за "имаш ли пари/дай пари"), после продължи да ми говори на турски, едва накрая ме попита на немски дали тоалетната се заплаща. Опашката й отговори преди мен. Значи и на туркиня приличам…

А някои твърдят, че могат да разпознаят чужденеца от пръв поглед...